Порязах си небето
и потече дъжд-
червен или ръждив, или отчаян,а изгревът не светеше и залезът не топлеше,
сърцето ми бе мъртво от вълнение.
И любовта като небесна риза
развяваше ръкави над пустинятаза сбогом на случайните оазиси,
в които се превърнаха годините.
Целунах те преди да стане тъмно
и мокра, и пияна от видяното,
не искам вече никак да си тръгна
дори небето да е цяла рана...
Не искам утре пак да се събудя
под чуждо име и във чужда риза.
Ще ти родя деца като мъниста,
ще ти запаля залез като изгрев.
0 коментара:
Публикуване на коментар